С „Премеждията на една българка в Генерално консулство Валенсия” не искам да упреквам никого, не искам да защитавам никого, не искам да съдя никого, не искам да обиждам никого, не искам да събуждам расова дискриминация, не искам да събуждам национализъм и всякакви други чувства, завършващи на „…изъм”. Просто искам да разкажа това, което видях!
Неведнъж ми се е налагало да прибягвам до услугите на Генерално консулство Валенсия. Разположено е на спокойно място, в един от добрите квартали на града и срещу него има малък парк с пейки за отдих.
По принцип Консулството е спокойно, не е необходимо да си запазваш предварителен час, за да те обслужат, а просто трябва да спазиш приемното работно време, което е всеки работен ден без петък от 9:00 до 12:30 часа.
Отидох в Консулството към 10:30 сутринта и бях неприятно изненадана, тъй като и двете зали бяха препълнени от народ-мъже, жени, деца и две бебета. Оказа се, че шест микробуса с незнайно колко наши сънародници от малцинствата, идвайки от южна Испания, на път за България, са дошли, за да си правят пасавани и пълномощни. Освен тях имаше хора, дошли от Балеарските острови, Барселона, Мурсия и област Валенсия. И за да има ред, служителка раздаваше номера за деня. Взех си номерчето, което беше 38 и се наредих на опашката, която не мърдаше. Климатикът в първата зала работеше, но не беше в състояние да охлади страстите, разговорите и въпросите на висок тон, задавани за не знам си кой пореден път от сънародниците ни, идващи от южна Испания, към служителката, която помагаше за попълването на бланките за съответните документи. Не знам от къде вадеше тази жена тези нерви, та всеки път обясняваше едно и също нещо със спокоен тон. За елементарните правописни грешки, които ѝ се налагаше да поправя няма да пиша.
И така, след час прекаран на крак в първата зала (всички столове, които не са никак малко бяха заети), уморена от леещата се отвсякъде ромска реч с високи децибели (само роптаенето срещу служителите, че работят бавно бе на български), възмутена от отвратителния испански на превзетите български майки, с който комуникираха с децата си и парадираха пред останалите, реших да изляза да изпуша една цигара. Пред Консулството няма къде да се седне и реших да отида в парка. Минах по главната алея и седнах до чешмичката. В парка беше шумно, чуваха се детски гласове, но аз се изолирах от тях- все пак парк е!
След малко ми направи впечатление, че до чешмичката, освен голямото мокро петно имаше опаковки шампоан и прах за пране. В един момент дойде як мъж, гол до кръста, взе шампоана, пусна водата от чешмичката и започна да си мие главата!!!! И тогава се заслушах в гласовете! О Боже, та това е позната ни ромска реч! Станах от пейката и погледнах в перпендикулярната алея… във видеото се вижда какво видях. Нямаше как да снимам къпещия се господин, който, съдейки по голямото мокро петно не беше първия, тъй като щеше да ме види. Но след като той се изкъпа аз успях да снимам алеята с останалите сънародници. Видеото можете да видите в края на статията.
Вече беше 12:30 часа и аз отново се върнах в залата за чакащи. Врявата беше все същата. Нашите сънародници, изнервени (заради неграмотността си), продължаваха да питат как да попълнят образците, а служителката за пореден път ги поправяше. Генералният консул също беше дошъл във втората зала, търпеливо отговаряше на въпроси и успокояваше, че всички ще бъдат обслужени. Врявата беше до небето!
В един момент забелязах мъж и жена с бебе на няколко дни, свити в единия ъгъл. Приближих се и ги заговорих. Оказа се, че идват от Барселона за някакви документи за новороденото и са номер 50!!! Притесняваха се дали ще ги обслужат. Попитах служителката дали може да се даде някакво предимство на тези хора, а тя каза, че само ако чакащите на опашката са съгласни. Помолих за тишина и отправих въпроса към хората в залата. Настана хаос и „вой до небето” от възмутените ми сънародници от рода: ние също чакаме; тук има ред, всеки да си чака реда; знаеш ли, че аз идвам чак от Майорка и т.н. Точно в този момент, обаче, хората от малцинствата мълчаха!!! Протестите на чакащите обричаше идеята ми на провал. В един момент, сънародник от малцинствата!!!, чиито ред беше да влиза във втората зала, се провикна и каза, че ще пусне семейството с бебето да мине пред него и въобще не го интересува дали някой ще има нещо против това!
Към 14:00 часа дойде и моят ред да вляза във втората зала. Оказа се, че там пред мен има поне още 20 души, чакащи да бъдат обслужени на единственото работещо гише. На другото се правеха само снимките за личните документи. Големият ужас беше, че тук нямаше климатик и жегата беше ужасна. В последствие разбрах, че ел. инсталацията не е в състояние да обслужва двата климатика едновременно и понеже повечето хора чакаха в другата зала е било решено само там да бъде охлаждано. Повече от половин час чаках и се чудех как служителите, включително и генералният консул!!! издържат на тази жега? Ние трябваше да търпим по около 30 мин., ами те?
В 14:30 часа бях готова с всички документи и победоносно си тръгнах. Служителите останаха да обслужат оставащите 12 раздадени номера и чакащите около 30 човека, въпреки, че работното време за обслужване на клиенти беше изтекло преди половин час. А в същото време в 15:00 часа щяха да започнат да идват други мои сънародници за да получат вече заверените си документи. Това означаваше, че служителите ще работят без прекъсване, дори и за обяд!
Споделих тази случка защото винаги сме свикнали да плюем по Посолства и Консулства и да не виждаме усилията, които тези служители полагат, за да бъдем обслужени и да останем доволни. Да не говорим за търпението им да изслушват префърцунени и парадиращи (не знам с какво) българи, на които всяка втора дума е испанска. И след тази случка за сетен път се убеждавам, че ние сме народ, който е свикнал само да си търси правата, но да не си изпълнява задълженията! Това е самата истина, а ако някой се е почувствал засегнат от думите ми и тази история, то значи има защо!
Автор: Силвия Иванова
Статията е написана специално за www.worldbg.eu и се забранява разпространението ѝ без съгласието на екипа на сайта.
Leave a Reply